четвъртък, 8 април 2010 г.

Страната на Алиса на нова територия

От тази седмица "Страната на Алиса" има нов адрес. С малко работа и (не)малко помощ от приятели благополучно се осъществи планът блога да се базира на друга платформа и поддомейн. Хората, които са ми оказали доверие да ме включат в своите блогролове, могат да променят адреса, когато желаят. Моят собствен блогрол ще е прехвърлен до няколко дни. Моля, ако някой не се види там, да се обади! Ето го мястото: http://alisaland.eu/

вторник, 6 април 2010 г.

Граждани, пазете ни софтуера,

...за да изкара по-дълго!
МВР няма вина за проблемите с новите лични документи. Ама разбира се; МВР няма и не може да има вина. Особено за софтуерен проблем. Не за друго, а защото там хора, които разбират от нещо, свързано с тази дума няма. Не стига, че покрай историята с биометричните данни им се наложи да учат нови думи (като "софтуер" например), ами сега и обяснения за тях трябва да дават. Безсъвестни граждани от ранни зори обсаждат гишетата в районните управления, стоят и чакат упорито на опашки с една-единствена цел: да затруднят чудесната система за подновяване на паспорти, приета от държавата и (разбира се), платена от нас. Тези ужасни индивиди са по всяка вероятност някакъв вид провокатори. Подстрекавани незнайно от кого, те товарят иначе безупречния софтуер с излишни заявки и така дават повод на доволните разумни граждани като мен да се усъмняват в качеството на услугата. Налага се дори от МВР да дават изявления, уверявайки ни как шефът им се е обадил на фирмата - изпълнител и, скърцайки със зъби, е поискал обяснения за хаоса. Моля ви, господин Цветанов, ние разбираме. Ето, аз например, няма да си вадя паспорт в близкия месец. Имам будна гражданска съвест, затова. Не съм като ония съмнителни елементи пред гишетата. Трябвали им документи. Да пътуват щели. А закъде? С каква цел? Наистина ли се налага? Моля, господин Цветанов, нека Вашето Министерство проучи въпроса. Все пак, очаквахте по 2-3 заявления на ден, а те излязоха толкова на минута. Има нещо гнило в тая работа. Саботаж е това, саботаж и толкоз!

петък, 26 март 2010 г.

Пропуснах ли нещо?


Петък - ден на изненадите. На какво ли не може да попадне човек, дори ако единствено се интересува от времето. Исках да узная дали ще е слънчево и ще можем ли с моята петниста беля да повторим приятната програма от миналия уикенд - уви. Както се казва - увисна ми ченето. Забравих дори да си прочета статията, защотото...няма какво да обяснявам всъщност. Гледайте внимателно в картинката. Рекламата, да.
Скромните ми лингвистични познания сочат, че езикът на рекламата е турски. Малко по-обширните ми познания в други области ми припомнят, че държавата, в която живея ползва друг език като официален. Или България е двуезична държава, а аз съм пропуснала да забележа? Откога? Кой промени конституцията? А, не било така май. Ето какво четем тук :
Глава първа
Основни начала
....
Чл. 3. Официалният език в републиката е българският.
Разбирам, че една реклама не е официален документ. От друга страна, именно неофициалните неща често сочат посоката, в която вървим. Няма да пиша нищо повече. Ако искате - пишете вие. Ако не искате, недейте. Но моля ви - помислете.

събота, 20 март 2010 г.

Мигове мързел на слънце

Официално - днес следобед идва пролетта. Времето е като по поръчка, денят е почивен, поне за голяма част от хората. Време за разходка извън града или за първа бира на открито. Приятно е да си представяме, докато се наслаждаваме на слънчевите лъчи и следобедното кафе (което за нощни птици като мен е всъщност сутрешно).
Не зная кой как е изкарал зимата. Не зная кой какво очаква от пролетта. Самата аз имах опасения, но сега, докато се топля на градското слънце, надничащо в терасата, примижавам доволно - също като котарака в скута ми. Дори бих замъркала, ако можех. Жива съм. Тук съм. Хората, които обичам - също. Не е малко. Или е малко, но пък съвсем достатъчно за един такъв първи ден.
Не зная защо, студеното време ми навява несигурност. Зная, че е илюзия, но не мога да се отърся от чувството. Разбира се, хиляди прекрасни неща се случват докато вали сняг, духа вятър, реките замръзват, тръбите на чешмите - също...И обратно - няма невъзможни беди, и в най-хубавия ден, колкото и овошки да са разцъфнали; или на Първа пролет. Все едно - това знание не ме спира да си представям пълното щастие винаги в тихо слънчево време, малко преди настъпването на вечерта - също тиха и топла. Точно тези неща ми внушават усещане за порядък, лъжливата увереност, че всичко е в ред и на мястото си. Това е странно, дори опасно чувство, ако му се поддадеш, но днес няма да се боря с него. За мъничко, само за един следобед.
Но стига приказки. Кафето свърши, котаракът приглажда с езиче разрошената от ръката ми козина. Готови сме. Телефон, слънчеви очила, една ябълка в джоба - и навън с кучето. Днес мисля, че и двете ще се наиграем.
П.П. Още ли четете? Хайде де, чакат ви. Приятелите, парка, бирата на открито...

сряда, 17 март 2010 г.

Вече работи!!!

Ура ура! Дир.бг оживя! Извинявам се за прекаления си ентусиазъм, но наистина се чувствах кофти без него. Зависимост, какво да се прави. Всеки с диагнозата си. Разбира се, има още какво да поправят, но за тая работа си има екип. Действайте, ние сме с вас.

неделя, 14 март 2010 г.

Пожарогасене или кой удави дира???

Втори ден в мрежата липсва един от любимите ми сайтове, а защо да не кажа - любимия. Сървърите на dir.bg са долу и никой не знае докога ще е така. Като човек, свикнал да преглежда новините първо там, дискомфорт, е най-меката дума, която мога да употребя, за да опиша отношението си към събитието. Макар да съм просто един от многото (ама наистина много), негови потребители, няма да скрия, че ми липсва не само качествената информация. Този портал е един от първите в България, още от ония позабравени времена, когато Яху беше сериозен играч, а много от нас (и аз включително), изследваха възможностите на нета.
Разбира се, почти всеки сайт някога минава през технически проблеми. Уви, необясним е не самия факт, а загадъчното мълчание около него. Имало едикъде си някакъв пожар. Май от късо съединение. Храбрите пожарникари дошли за седем минути (много се набляга на точното време!) и храбро, по пожарникарски, изсипали няколко тона вода върху работещите, свързани с електрическата мрежа сървъри. Това е единственото около събитията, което може да се научи в момента. Никой голям портал не отрази проблема. Защо мълчат? Празнуват? Или си траят, за да не наводнят и техните машини? Грубо звучи, но на черноглед човек като мен, това е първото, което идва на ума. Дано греша.
Не съм специалист в гасенето на пожари, но пък съм нормален човек с обща култура. Още в училище се учат разни неща за водата и тока. Съгласна съм - от един пожарникар не се очаква да е завършил елитна гимназия, нито да знае природните закони на ниво седмокласник - участник в кръжока по физика. Струва ми се обаче, че ситуацията тук опира до по-елементарни неща. Впрочем само аз ли съм чувала за гасене на пожар със средства, различни от водата?
Естествено, няма как да знаем кой защо кога и как е давил сървъри. Причината да имаме съмнения и подозрения (не съм само аз) е именно пълната липса на информация. Ако не беше това никога, по никой начин не бих се усъмнила в действията на пожарникарите, нито в техните мотиви. Изключено би било и да се запитам кого би устройвало късо съединение на подобно място. Просто щях да чета и да съчувствам. Уви - отсъствието на данни води до един такъв вид мозъчна дейност - задаване на въпроси. Поне у хората, които имат мисловни процеси.

понеделник, 8 март 2010 г.

Жената, майката...съветската окупация

Макар отдавна да не съм отделяла време за блогърските си записки, днешния ден май си заслужава. Не просто, защото се чувствам длъжна да поздравя всички жени в нета, а заради спорния характер на датата, наричана от едни празник, а от други - комунистическа отживелица. Разбира се, зная историята на Осми март, но не бях се задълбочавала особено в нея, докато една публикация не ми даде повод за размисъл. Уважаваният от мен блогър и учител в реалния живот, г-н Павел Николов, си е направил труда да изследва накратко корените на празника и неговия смисъл. Разбира се, далеч съм от мисълта да полемизирам с него, но, при цялото ми уважение, това е гледна точка на мъж; бил той и учител.
Започнал е като ден на жената - комунистка, може би жената - социалистка. После е продължил да съществува като ден на жената - труженичка (или ударничка, ако следваме стриктно терминологията на онова време). Един факт остава непроменен - за добро или зло празникът оцелява. Каквито и времена да се сменят, изглежда, на жените им харесва да има ден, който е посветен само на тях, както и да се разбира тази фраза. За някои от нас това е ден, когато ще идем в кръчма само с приятелки, при това там ще има поне още една чисто женска компания, за други - време да кажат на колегите си мъже какво наистина мислят за тях, докато благодарят за цветята, без риск да ги порицаят като гаднярки, за трети може да е едничкият ден в годината, когато след работа няма да мислят за вечерята, чиниите и уроците на детето...е, колкото жени, толкова визии. Какъвто и да е бил първоначалният замисъл, Осми март съществува отдавна вече не като класов или съсловен празник. Така се харесва на жените, сори. Феминистките понякога твърдят, че имало нещо обидно и разясняват подробно какво. През това време другите жени поръчват салата или кафенце с коняче - какво да ги правиш!
Има още една подробност, един малък нюанс, който оцветява празника. Много хора - мъже и жени - възприемат Осми март като ден на майката. Още от детската градина ни учат на това и, признавам, не мога да го приема за лошо. Напротив, интересно е, как съзнанието на обикновения, нормален човек, успява да моделира дори изкуствено създадените и натрапени му шаблони в нещо познато и близко, ако това отговаря на нуждите му. Осми март - празник на майката. Не звучи ли българско? Почитта към майките е, все пак, онова, което почти не се е променило с годините, с вековете; онова, което тонове исторически анализи на тоталитарното време няма да заличат. Не е ли това червената нишка, която свързва "юнака" от народните песни с гурбетчията, който денем бере маслини, вечер говори с родителите си (по скайп, то се знае), а в края на месеца праща пари вкъщи. Извинявам се, ако за някого това звучи като партийна реч. Всъщност казах повече, отколкото възнамерявах. Вместо заключение, искам да предложа на вниманието ви не моите жалки опити, а истински вълнуващ разказ. Автор - великият, единствен, неповторим Чудомир. Благодаря на читанка.инфо, че имаме свободен достъп до него.