Петъчна импресия

...или депресия? Предстоящи почивни дни, съчетани с отиваща си есен явно могат да действат и така.

Причината всъщност е друга. Една статия в блога на Мория ме накара да се замисля. Винаги съм гледала на интернет като на лесно средство за обмяна на информация; и толкова. За първи път се запитах колко точно от контактите ми с хора се осъществяват в мрежата и колко - офлайн. Оказа се, че основните ми връзки са във виртуалния свят; при това аз дори не използвам туитър, фейсбук и подобните им бози, не споделям всяка стъпка из кухнята, всяка пъпка на лицето и бримка на чорапа, както нямам и виртуална ферма. Страшничко е дори да си представим - колко от живота ни преминава в Мрежата, колко емоции и енергия посвещаваме на нея, смеейки се, ядосвайки се и съчувствайки на хора, които никога няма да видим. Дори не е сигурно, че тези хора съществуват. Част от тях поне със сигурност са измислица, аватар на някой, открил в нета възможност за един приказен двойствен живот. Питам се, как точно активно присъстващите в социалните мрежи хора, успяват да живеят наистина. Или не успяват? По собствена воля ли го правят? Или дори не осъзнават, че матрицата ги държи, че живеят с нея, в нея, смятайки именно този живот за истински. Колко ли точно хора, стават сутрин, отиват на работа, вършат нещо, получават заплата, и правят всичко това като насън, защото най-голямото им желание е да приключат със задълженията и да се върнат в света, където са значими, там, където потребителския панел им дава възможност да бъдат каквито искат - блондинка с големи...очи, преуспяващ мениджър, манекен с тяло на старогръцки бог и снимка, старателно подбрана от Мрежата. Тя дава всичко, изпълнява желания, запълва живота със случки и възможности, при това само срещу трийсетина лева на месец!

С една уговорка само. Този живот е измислен. Не съществува по друг начин, освен като код, който машината изпълнява и докато редува единици и нули ние се чувстваме истински, владетели на живота си, господари на света. Поне до следващата сутрин, когато ни буди часовника; поне до следващия път, в който ни нахока шефа.

Трудно е да не се поддадеш, дори когато знаеш какво правиш, невъзможно е за човек, който вижда в Мрежата бягство от самотата. И от свободата също, от отговорността на свободата. Там няма значение какво казваш, какво правиш; ако модератора не те банне - всичко е наред. Не носиш отговорност за неща, записани с нули и единици на харда; там няма усмивки, няма сълзи. Само емотикони. Така е лесно да се живее по тези правила, така е ясно и просто; без трудни въпроси, без нерешими дилеми.

Цялата тази идилия рухва само в един случай - когато няма връзка. Един срив по трасето влече след себе си тревоги, хапчета, семейни скандали; озовал се изведнъж и насила в реалния свят човек се чувства зле, неподготвен е. Впрочем тази съдба вече не заплашва никого - уай фи има почти навсякъде. Няма вече пречки за безметежно пребиваване в избраната Реалност...

Уви, трябва да ме извините. Моите виртуални приятели са вече на линия. Пишат ми на лични. Питат какво става с мен. Нищо. Тук съм. Добре съм.

Влизам...

"Армейска кучка" или дама?

Жени в армията? Това не е новина, естествено. И все пак, въпреки уж приетата вече за нормална длъжност "кадрови войник", явно има още въпросителни около женската част на професията. Не казвам "дамската", защото това не са дами, разбира се. "Кадровачките" едва ли ще ми се обидят. По-скоро другите жени биха се засегнали. Навярно биха развили в кратка или пълна версия темата за правата на жените, за тяхната (всъщност "нашата" пълноценност, защото и аз съм жена) и  дори биха намекнали как в много области жените са по-добри и с повече умения.

Да, съгласна съм. И все пак не приемам точно този вид реализация като нещо нормално за една жена. Нямам предвид изказванията на ген. Симеонов, които за кратко дори влязоха в новините, но не мога и да не се съглася с тях поне донякъде. Разбира се, съществува и друга гледна точка, може да я прочетете тук; ще забележите, че материалът е с доста стара дата, което доказва, че и проблемът не е нов. Подполковничката е миловидна и в униформата изглежда добре, но колко като нея се срещат в армията. С риск да си навлека гнева на доста от образованите и успешни дами, ще си позволя да изкажа в прав текст мнението си за жените, които търсят подобна кариера, а именно - за мен те са просто едни ПОВЛЕКАНИ. И бездруго носят дрехи като торби, и бездруго шляпат из улиците с едра крачка, размахвайки ръце - поне от всичко това да има някаква полза. Може дори мъж да си намерят там, някой, за когото мазната коса, стегната на опашка и потни петна под мишниците не са непростими неща, а нормално състояние.  Впрочем, струва ми се, че генерал Симеонов е в грешка по два пункта:

- мъжете могат да изкарат без да употребяват сапун повече от две седмици; при това без да се намират в танк. Не е нужно дори да са в армията, повечето практикуват този вид лишение в ежедневния си бит, вероятно с цел закаляване на характера. Като страничен ефект постигат и закаляване на обонянието у околните.

- жените винаги твърдят, че не могат без сапун, но част от тях си го пазят "за друг път". Какъв е произходът на този вид пестеливост, за мен е още загадка; във всеки случай явлението приема вече страховити размери, особено осезаеми през летния сезон.

Далеч съм от мисълта да се занимавам с нивото на личната хигиена на българина, особено изследвана по полов признак. Оставям това на  специалистите. Моите притеснения са други.

Преди, когато виждах жена с камуфлажни дрехи и кубинки се питах дали наистина е толкова хубаво точно това работно място - армията, дали социалните придобивки са толкова значителни, че да си струва да приемеш да се показваш пред всички в този вид. Излезе, че просто не съм знаела достатъчно за реда в армията (и слава богу, все пак). Веднъж, след като изказах горните си съмнения пред един познат, той се зае да ме просвети, като ми разказа как стоят нещата всъщност. Предполагам, че това е известно на всички мъже над определена възраст, които са ги научили по неволя, отбивайки редовната си военна служба (впрочем това "отбиване" ми е звучало винаги като "отбиване на номера"). Моят приятел разказа, че приличащите на торби дрехи с камуфлажна шарка и тежките грозни кубинки се наричат "бойна униформа" и са ни повече, ни по-малко работното облекло на войника, т.е. дрехите, които носи изпълнявайки преките си служебни задължения; и като такива би следвало да се носят на работното място, т.е. в съответното поделение или както там се нарича. Иначе казано - войник с камуфлаж, седнал на кафе, е все едно лекар с бялата престилка, чехличките и баджа, окачен на джобчето, настанен в киното да гледа най-новия филм. Признавам, звучеше ми абсурдно. След няколко часа подробни обяснения, все пак стана ясно, че нещата са си точно така. Дори излезе, че освен така обичаното от кадроваците камуфлажно облекло, съществува друг вид униформа - "парадна", която е всъщност представителната дреха на военнослужещия и че на вид тя е съвсем  друго нещо, далеч не лишено от елегантност и стил. Сладката подполковничка е облечена точно така. Съгласно Устава на армията, военнослужещия трябва да ходи по улицата, на кино и изобщо навсякъде цивилен или с парадна униформа. Последната е измислена и ушита така, че да внушава респект и достойнство, защото в такъв момент военнослужещия предствлява армията въобще. Това поне разбрах аз.

Изглежда, обаче, женорята с кубинките още не са го разбрали. Те смятат за нормално да се влачат по улиците, да пият бира по заведенията, дори и в центъра на града и да прибират децата от градината все в този мърляв вид. Ако това е лицето на нашата армия - тежко ни!

Не пипайте шоколада!!!

...крави такива!

Напоследък ми е нещо като хоби да се чудя на неща, които са явна глупост, а хората ги приемат почти като откровение. Насилвам се да си повтарям прозрението на Айнщайн за това, кое било безгранично, освен Вселената, но утешението е нищожно. На фона на истерията около Кризата, Свинския Грип, Повишението на цената на Зелето (или беше златото?) и други подобни нетърпящи отлагане проблеми, нещото, което преля чашата на търпението ми се оказа една малка новинка.

Какво пък толкова. Случва се в Дания. Няма отношение към противогрипните маски и прехвалените ваксини. Сигурна съм дори, че повечето хора не са забелязали наличието на скромния текст, а само са удостоили с бегъл поглед заглавието. Понеже моя милост няма страх от болести, не изплаща ипотечен кредит и не прави кисело зеле, повечето вести в интернет пространството ми се струват безинтересни; това е и причината да обърна внимание на заплахата, надвиснала над горките датчани. Уви, струва ми се, че тя засяга и мен.

Нашата държава е отдавна известна със склонността да внедрява гадости с обяснението, че го прави за доброто на хората. Ние, разбира се, сме добре запознати с тази практика, даже кои са "хората", знаем. Това е и причината да очаквам подобна безумна идея скоро да се роди и в нечия родна тиква. Нагласиха ни с най-калпавия модел здравна система, вдигнаха акцизите на алкохола (много пъти), акциза на цигарите (много тук е слаба дума) и животът продължи както преди. Нищо особено не стана, поне с мен. Припомних си всичко, което мама ме е учила за билките, запознах се с човек, който прави чудесно домашно вино, открих цял нов свят, учейки се да избирам пурети според настроението си; оцелях, с една дума. Май, обаче купонът свършва някъде тук. В новината, освен откровената жестокост по облагането с данък на едно от най-простите удоволствия, се прокрадва и друг момент:

"Дания е единствената страна в ЕС, която облага с данъци сладкишите и шоколада, а предложението за данък върху мазните храни също е първото в Европа."

Единствената, хубаво. Но вижте за предложението. Явно безумията там са някакъв вид норма. Дано не навредя на безоблачните ни отношения с датската държава, но няма как да не се възмутя. Именно вчера се канех да пиша статия за различните видове диети и промяната в психосоматичното състояние на индивидите, които ги прилагат. Изглежда, че проблема е дори по-голям, отколкото си го представям. Какво да очакваме още - данък върху секса?

Мазните храни...някой някога успя да внуши на почти всички, че "мазно" е синоним на вредно. Резултатът от тази мозъчна промивка не закъсня и в момента хиляди хора по света страдат от недоимъчни състояния, дължащи се на липсата на гнусните, отвратителни, убийствени мазнини. Никой не знае колко момичета се състаряват преждевременно, колко жени страдат от безплодие и колко хронично болни - от всякакви усложнения, само защото робуват на вълшебния надпис "без мазнини". Криворазбраната представа за "здравословно" е объркала не един живот, но когато подобна тенденция се превръща в държавна политика, явно нещата са вече извън контрол. Няма да си спирам подробно на темата за мазнините сега, само ще припомня нещо за какаото - отдавна е доказано полезното му действие върху здравите и не случайно шоколадът е задължителен в диетата на хора, понасящи определени натоварвания, психически и физически, както и на хора, подложени на продължителен стрес. Не е случаен също фактът, че мазнините (истинските, а не продуктите на химичен синтез, преливащи от рафта на всеки супермаркет) са задължителна съставка в храната на хора, които се възстановяват от продължителна болест, кърмещите жени, децата и - отново - хронично болните.

Какво излиза? Че пазейки здравето на жителите си, датската държава ще стовари един безполезен данък върху бюджета на хората с деца, хората с туберкулоза, рак и т.н. И това ако не е цялостна грижа!

Очевидно за всички, които все още мислят с главите си, е как светът върви към установяване на контрол - първо върху нещата, които пием, ядем, пушим, после...сещате се. Да се излъчват тъпи предавания с невярна информация мога да приема. Да се следят телефонните ми разговори - не е добре, но ще го преживея. Да ми се налага от държавата какъв софтуер да ползвам - не ми пука, алтернативите са въпрос на информираност. Нооо, да се ограничава изборът на храна на човешко същество  - това не е дори диктатура; това е перверзия.

Патриотизъм по австрийски

Чудни неща се случват по нашите ширини; случват се и все по-чудни стават. Поредното от тях ме намери буквално на крачки от дома ми, по-точно в пощенската кутия. Предполагам, всички се сблъскваме почти всекидневно с хартиения спам и всеки се справя с него, така да се каже, по своему. Самата аз го намирам за донякъде полезен, тъй като изобилието от напечатана хартия, която никой не чете, ми помага в поддържането на чистота и ред в квартала. Иначе казано - брошурите, особено по-големите, са подходящи за почистване на кучешкото ... в градинката.

За съжаление, преди няколко дни направих грешката да се загледам в една от тях. Ярка, жълто-червена, с натрапчиво шарени картинки. Билла. Не бих си губила времето, ако вниманието ми не беше привлечено от познати цветове, но нетипични за имиджа и логото на веригата. Може да видите сами на тази снимка:

Китайско-червените реклами на акциите се открояват на фона на кули, гордо извисени в далечината. Над всичко се пъне глупашкия надпис "Български продукти на патриотични цени".
И това доживяхме. Rewe Group - патриоти! Вече нищо не може да ме учуди. Не зная чий интелект е сътворил това рекламен проблясък, нито дали кризата  е причината или конкуренцията е все по-жестока, но специалистите са хвърлили сякаш последни сили в борбата за още някой клиент. Колко ли пъти ни убеждаваха, че сме умни, ако пазаруваме там, че ще сме здрави ако ядем точно от тяхната помия, а не от нечия друга и още много неща. Изглежда това вече не е достатъчно, та опитват освен през стомаха и ума на българина, да стигнат портмонето му чрез гъдел по националните му чувства. Е, кофти струна са избрали този път.
Моля, обърнете  внимание на нещото в горния ляв ъгъл - Карта на България, с цветовете на българското знаме, че и леки сенки, все едно се вее; отдолу в полукръг надпис "да живее България!" Шрифтът би трябвало да навява някакви "възрожденски" асоциации навярно. Не знам какво точно се очаква да означава всичко това, лепнато на страницата на брошура на австрийска верига за продажба на салам и памперси. Отвъд очевидното, а именно, че този, който я е изработил, се справя с програмите за векторна графика, посланието сигурно е трябвало да се яви интерпретация на известното мото "Изберете българското", но с друга, оригинална (според автора му) визия. Е, за вас не знам, но на мен ми изглежда другояче - като обикновена ПОДИГРАВКА.
Австрийските вериги се гаврят с българската икономика не от днес,  с клиентите си също, но толкова явно досега май не са го правили. Какво искат да ни внушат - че хъшовете на Вазов биха пазарували от билла??? Да, да, а Македонски щеше да е с карта!
Нека видим какво следва нататък:

Мда, дойдохме си на думата все пак. Да живее България, която умно пазарува от нас. Нищо, че снимката в средата представя една особа с откровено небългарска физиономия, важното е, че тази именно физиономия е щастливо ухилена в пристъп на дебилно самодоволство между две колички, натоварени с познайте какво - Клевър покупки, естествено. Посланието - изберете българското, ама от нас. Не зная доколко хората са запознати с начина, по който големите вериги магазини си осигуряват отстъпки, за да са в състояние да предлагат "акции", "промоции" и прочие "...ции"; няма да се спирам на това в подробности, но нека се има предвид, че този процес е при всички случаи мръсна работа, чието описание със сигурност не може да намери място в ничия стратегия по привличане на клиенти. Накратко - фирмите доставчици биват буквално изнудвани за цените, които устройват "едрата риба". В случая - българските доставчици. Ако това се има предвид под "Да живее България", то интерпретацията на израза е, меко казано, свободна.
Разбира се, за себе си, те са прави. Да живее България - страната на лапнишараните, балъците, и всякакви други риби, които безмълвно и безропотно приемат да богатеем от тях - първо като спъваме производството им с вносни боклуци, принуждавайки ги да предлагат безумно ниски цени, и после - убеждавайки същите хора да си купят тези боклуци на цени, които на нас ни харесват.
Със сигурност има хора, които смятат, че ниските цени на супер- и хипермаркетите са нещо добро. Е, не са. Не съм икономист и не мога да се обоснова с термини. Аз съм обикновен потребител и мога само да смятам. Нека помислим откъде идват стоките, които билла предлага евтино. Част от тях са вносни и не за тях става дума сега. Тези, които са наистина български, се произвеждат в заводи и цехове, където работят съответно българи. В стремежа да се постигнат цените, които билла ще определи като приемливи, изхождайки от очакваната си печалба, производителите съкращават разходи до възможния минимум: по-евтина суровина, по-евтина технология на производство, двете неща обикновено се решават чрез кадърен технолог и прилично количество прахчета с надпис "Аромат на пушек", "Аромат на кебапчета", "Е-нещо си". Другият достъпен начин - ниска цена на вложения труд. С две думи - именно българи, нашите родители, нашите приятели, продават труда си на безценица, заради печалбите на кого - е, не на шефа, поне не само. Именно гигантите от рода на Реве груп са тези, които пречат на свободното развитие на пазарите. Докато те и другите като тях извиват ръцете на местния производител, няма да имаме нито истинска икономика, нито истински просперитет.
Не казвам, че всички производители у нас са благородни хора с добри намерения. И все пак - ако имахме свободата да произведем това, което искаме и което правим добре, знаейки, че ще го продадем на цената, която наистина струва, всичко у нас щеше да изглежда по друг начин. Ние нямаме свободен пазар; диктува го не държавата, както някога, а банда охранени чужденци, които плащат на когото трябва за правото да се държат като робовладелци в нашата собствена страна и дори да ни се подиграват, заигравайки се с понятия и символи, които са от национално значение. Разбира се, от юридическа гледна точка, това са недоказуеми неща; знаят се, но не се казват обикновено. Все пак, правото е на по-силния, по-добрите адвокати - също.

Ще продължаваме ли да бъдем роби в своята страна? Ще се радваме ли все така на шарените картинки, които промиват мозъците ни по всички правила на световния мениджърски опит? Мисля, че да. Изглежда нацията ни е наистина безднадежно затънала в измисления свят, създаден специално, за да се продават стоки. Билла дори не крият намеренията си: "Колкото повече, толкова по-добре."

Очевидно е, че вече контролират напълно клиентите си, щом наглостта ими стига дотук. Що се отнася до мен - е, аз подкрепям българското, макар и не по чужбинския начин. Патриотично субсидирам млекодобива на кравата Перла, собственост на баба Пена от близкото село, която продава мляко всяка сутрин на ъгъла. Не забравям родното зеленчукопроизводство, запасявайки със зеле от градината на бай Георги - баща на един мой познат. Националното лозарство и винарство са от първостепенно значение в нашия дом - Стоян от втория етаж всяка есен си организира малък семеен гроздобер, а после цяла зима всички вкъщи се наслаждаваме на цвета и аромата на истински екологичен мавруд. Няма да споменавам свинските истории към средата на декември, а през останалата част от годината винаги се намира някой, който предлага хубаво птиче месце, стига да знаеш къде да търсиш - "А, чичо Манол ли, дето продава петли? Тръгваш по оная пряка, третата къща вдясно."

Първобитно, но ефективно. Нека съседите ми размахват жълтите чанти, пълни с пластмасови домати и сирене от палмово масло с креда, щастливи, че са пазарували "умно". Моята надежда е в баба Пена и чичо Манол.

Градски легенди за наивници

Не оспорвам възпитателната сила на различните видове предания – устни или  писмени, родени от действителни събития или плод на проблясъка на нечий мозък. И все пак – има един специфичен вид фолклор, развит преди години и упорито поддържан от определени хора, чиято функция е уж да утешава и да дава надежда. Може дори някога това да е ставало. Все пак времената на възникването му са изглеждали така безметежни на своите съвременници, че те са сами са повярвали на измислиците си и доверчиво са съгласували живота си с тях; поне някои.
Сега вече знаем как да различаваме това, което ни внушават от това, което наистина е; поне някои. Няма да коментирам останалите, защото това не е политически анализ. Безумията в политиката, тъй чести по нашите ширини, са само следствие, израз на онази безгрижност, насадена у нас от щастливите ни предшественици, развили се като „здрави и хармонични личности“ през време на соца.  Няма как да бъде другояче. Рано или късно вярата в илюзорни ценности срива  до основи реалността така, както най-лекото поклащане събаря онова, което наричаме „къща“ и което не е нищо друго, освен майсторски наредени едни върху други карти.
„С труд и постоянство всичко се постига.“
Друг път! За постоянство не знам, може би, макар че ако упорстваш в глупостите, резултатът не закъснява. Но тоя труд...какво общо има труда с цялата работа. Да разбираме ли, че ако работиш като за последно, някой ден ще ти се случи нещо хубаво? Не виждам какво, освен ако не се има предвид заплатата и то само в случай, че я смяташ да достатъчна – рядко явление, граничещо с художествената измислица. Забележете при това – казва се „всичко“. Това сигурно корелира с „Трудът е майка на всички блага“ или както там гласеше един лозунг от ония времена. Може и майка да е, знам ли; но със сигурност бащата е нещо по -различно. Ако някой се съмнява в думите ми, нека се сети за 10 свои познати, които са постигнали ако не „всичко“, то поне нещо, което се цени и са го постигнали САМО с труд. Не се приемат за истински примери ухилените пачи от „Космополитън“, биографията на Бил Гейтс, нито живота на Чаплин.
„Най-важното е да си здрав, другото се оправя“
И какво? Още една тухла в мита за „хармонично развитата личност“. Свързани в едно изречение, получаваме нещо като „Щом си здрав, ще бачкаш постоянно и ще постигнеш всичко.“ (Кой вика „Ураааа!“?) Разбира се, няма как да не забележим, че този вид нашенски тоталитарни съвети имат силна прилика с друг вид заблуда– тази, наричана за краткост „американска мечта“. Дали великите агитатори на Партията са взели готовата капиталистическа митология, приспособявайки я за своите нужди или са измислили тези лъжи сами, като доказателство, че човек, на който и режим да служи, не може да избяга от себе си – това за мен е загадка. Не че има значение. Здравето като условие за благополучие,  е неоспорима основа на всякакъв вид митология и фолклор. Но, извинете, как така се оправя другото? Излиза, че само по себе си доброто здравословно състояние води до решаване на проблеми в другите области на живота. Някой да е съгласен?
„Живейте, докато сте млади.“
Мамка му! Нали щяхме да се трудим. Да се има предвид, че призивът се отправя най-често от възрастни хора, главно от женски пол и нерядко е придружен от мъдро поклащане на глава. За съжаление подобен съвет, казан от личност, която прекарва деня в гледане на сапунки („Обади ми се след 15 минути, като свърши филма“),  разговори с приятелки („Ааа, на Невянка и намериха диабет, а пък Софка я оперираха по нова година.“) и други пълни с дълбок смисъл занимания, навежда на друг вид размисли. Още повече, че същите личности не пропускат по няколко пъти на ден да отбележат колко много са направили за семейството и как то и досега се крепи именно на тях.
Какво да се прави? Част от нас са възпитавани така, че тези кухи сентенции са за тях правила на живота; други, макар и да подозират, че нещо не е точно както се очаква, продължават да ги уважават, виждайки в тях щастливия отблясък на детството си. Тези хора са опасните; дори да не живеят по „правилата“, поне ще се опитат да научат на тях децата си, отравяйки и тях със заразата на псевдоценностите. За щастие, има още един вид хора – те знаят, че зад всеки успех стоят премерен риск, правилни познати, информираност и солидна доза късмет. Не си правят илюзии, че щом са здрави като кандидат-космонавти, всичко друго им е супер. Знаят, че щом  „опъват каиша“ на пълно работно време без извънредните, а за награда получават орязване на премиите, защото е криза и защото на шефката се е пуснала бримка, все едно, идилията няма да продължи дълго; и преди да постигнат „всичко“ ще са се сдобили с паническо разстройство, стомашна язва и камъни в бъбреците. Точно в тях е надеждата за промяна. Ще спят, когато им се спи (въпреки поговорката „Залудо работи, залудо не стой“), ще напуснат работа, ако има друг начин да се издържат и ще живеят за момента, независимо колко ги натиска ишиаса или хиперплазията на простатата.
В този ред на мисли, мисля, че е честно да спомена – смятам се за човек от последния тип. Двете мъдрости, които движат живота ми са „От работа се става гърбат, а не богат“ и „По-добре две големи, отколкото едно малко“. Затова – съчувствайте на шефа ми.

Обява за работа

Криза. Безработица. Време за оптимизиране на разходите. Време за подбор на качествен персонал.

Ето докъде може да стигне желанието за намиране на правилните хора в една фирма - обявата не е измислена, съвсем сериозна е; публикувана в също така сериозния сайт Jobs.bg. За да не редя празни приказки, прилагам снимка на въпросното нещо:

Моля, не обръщайте внимание на странната дума "пекане". Доколкото познавам някой друг пловдивчанин, това е техния начин да кажат "печене" и като цяло, не в това е въпросът. Не знам за вас, но на мен тези набор от документи за кандидатстване ми се стори малко...знам ли, странен.

Опитвам се да си представя бъдещия идеален пакетажник и ядкопекар. Автобиография всеки криво-ляво ще напише. Сайтове като посочения предлагат и готова форма, с която е наистина лесно - трябва само да си спомниш кога си завършил училище, кога се постъпил на работа, кога си си тръгнал от нея (и защо) и други такива. Дотук добре, както се казва.

Снимка искат. Актуална. Много модно напоследък. Представителният външен вид е, естествено, важен. Е, неосведомени личности като мен смятат, че е важен предимно когато работим с хора, но ето - оказва се, че има значение и за ядките. Навярно е излязла теория, според която освен паметта на водните молекули, съществува памет и на храната. И нали е криза - фирмата гледа да спазва тенденциите в здравословното хранене. Един вид, хубавата храна да се пакетира от хубави хора. Така ами, какво ще стане ако попаднете на кесийка бадеми, минала през ръцете на някой чичко с неподрязани мустаци и - не дай боже - брадавица на носа! Няма как, ще се представи снимка.

И тук стигаме до трудното. Мдаа, мотивационно писмо. Нещото, провалило толкова кандидати, убило толкова много мечти...но няма как; ще се пише. Продължавайки да си представям бъдещият идеален пакетажник и ядкопекар, си направих труда да си представя и бъдещото мотивационно писмо. Ще си позволя дори да го предам откъс от него тук. Макар, че не съм специалист в този вид писания, смятам, че всичко ще е от полза на евентуалния кандидат в нелесната борба за мечтаната длъжност. И така:

"Още когато бях дете, виждах как хората са вечно намръщени и притеснени. Питах се каква ли може да е причината. Исках да им помогна. Порастнах и разбрах - животът е сложен и има малко поводи за радост. Тогава реших, че ще търся начин да променя това, да помогна на угрижените хора, да им дам надежда и повод да се усмихват. Мисля, че точно тук, във вашата фирма, на тази длъжност ("Пакетажник" в Цех за пакетиране и пекане на ядки), аз ще сбъдна своята мечта. Ядките и слънчогледа (прочетох, че пакетирате и слънчоглед) са извънредно важна част от менюто на нашия народ. Те са част от самото битие на българина. На всяка крачка срещаме доказателства за това - и в люспите, разпиляни около пейките, и в празните пакетчета, търкалящи се по треввата и в асансьорите. И макар това да е вредно за околната среда, то свидетелства за непрестанния интерес на хората към ядките. Всеки ден, всеки час, хората похапват от тях. Когато умореният от работния ден мъж сяда да гледа мача, отваряйки бира, на масата стои пакетче ядки. Когато домакинята се втурва забързана в кухнята, хвърля всички чанти и пуска телевизора, за да гледа любимата си "Перла", тя с трепетни пръсти отваря пакетче семки. И докато замечтано се потапя в драмата на вълнуващия сериал, тя лющи...семка след семка, след семка. Така трудът на пакетажника не е просто една дейност, не. Той е, който присъства във всяко действие на хората, във всяко събитие. Той е участие в самия живот. Ето, затова искам тази работа. Искам да задоволявам нуждите на населението от ядки и слънчоглед. Това е моят начин да помогна на хората да са щастливи."

Това е. Не е образцовото мотивационно писмо, но аз толкова си мога. Желая успех на бъдещите пакетажници; и умната. Да не слагате по-малко, ей!

Хайде на тревата!

Признавам, че не съм обществено активен човек и определено предпочитам разходката в парка пред събирането на подписи за поредната кауза. За съжаление, изглежда живеем на място, където не е възможно дори да прочетеш прогнозата за времето без периферното ти зрение да улови поредната простотия. В конкретния случай дразнител се оказа тази статия. Нищо особено на пръв поглед, но точно дребните неща са тези, от които започват едрите. Разбира се, всички сме наясно, че наркоманията представлява проблем, наясно сме, че засяга предимно хората в "тийн"-възраст. Съчувствам на родителите на тези деца, но е някак нечестно да се отправят подобни искания. Разбирам, че за тях самите нещата са "на живот и смърт" и все пак...

Каквото и да си говорим, става дума за пари. Тази стара сентенция се оказва наистина приложима в почти всички случаи. Нова клинична пътека означава именно това - още пари. Не смятам да критикувам тези, които са правили бюджета и са разпределяли парите за здравеопазване, критики те получават в изобилие. Не смятам да повдигам въпроса и за измислените диагнози, с които се точат пари и болни от настинка се лекуват за пневмония. Отделна тема е и доколко въобще са достатъчни съществуващите клинични пътеки, в чийто списък наистина липсват определени заболявания; някои от тях вродени. Понеже искането за пари, за което си говорим идва от страна на родители, ще дам пример, свързан именно с майчинството и децата. Наскоро в интернет пространството се появи историята на една българска жена, която иска да роди детето си, въпреки че страда от проблем, който статистиката определя като рядък. Не помня името и, но прочетох, че състоянието на жената е свързано с необичайно прорастване на тъкан от плацентата към други органи, което води до изключително висок риск, както за бебето, така и за майката. Доколкото помня, ставаше дума, че у нас клинична пътека за подобно състояние не е предвидена. Жената събираше средства за лечение в чужбина.

Сега се сещам за още един случай (толкова много са хората, които търсят помощ, че можем да изброяваме дълго). Беше разказ за човек, който вече е оздравял, преживявайки лечение в чужбина, каквото у нас -каква изненада!- не се предвиждало. Диагностицирайки тумор на окото му, лекарите препоръчали -кой да се сети?- изваждане на окото. За незапознатите уточнявам, че това се нарича "радикално" лечение. Е, в случая наистина са се проявили като крайни радикали, опитвайки се да перифразират една известна констатация от не съвсем далечното минало, преправяйки я на нещо като "има око - има проблем, няма око - няма проблем." За тяхно съжаление човекът държал на органите си и потърсил помощ в друга държава, откъдето се и завърнал след месеци, излекуван и с две очи.

Това са само два примера, а хората, събиращи средства за лечение в чужбина са хиляди. Трансплантации, сложни рехабилитации, третиране с нерегистрирани у нас препарати...има толкова случаи, за които клинични пътеки няма. Е, питам, не е ли по-добре да се предвиди нещичко поне за някои от тях? Поне за тези, за които е възможно да се използва наличната база. За да стане ясно какво имам предвид ще цитирам извадка от статията, публикувана в Dir.bg:

"В обръщение до депутатите те настояват за въвеждането на отделна клинична пътека за лечение на наркозависимости, като провеждането им да става в специализирани клиники, а не както досега в отделенията към психиатричните болници."

Не е ли сладко? "Не искаме да се лекуваме с алкохолиците и лудите, искаме си болници само за нас!" А химична лаборатория към нея дали няма да поискат? С пакетажно цехче за удобство? И везничка във всяка стая може би. Типично за наркоманите е да се изживяват като специални, но факта, че и техните майки ги приемат така е вече обезспокояващ. Може би е време да се запитаме от какви семейства всъщност проихождат наркозависимите деца. Не става дума за циганчетата, които дишат лепило, налягали по тротоарите, не. Говоря за децата, които са избрали дрогата, защото е интересна, защото скучаят и защото...да си го кажем, са им били много джобните. Дете, което ходи с два лева на училище няма как да си купува дрога, поне не редовно. Сега, разбира се, могат да се включат всякакви защитници на друсането и друсачите, които да сравнят цените на всички видове дрога, достъпна у нас, да обяснят как всеки може да задели за тревичка и как последната не е вредна изобщо и няма защо да се шуми около нея. Не зная как става, но всеки въпрос, който се повдига около наркоманиите завършва с подобни излияния. Аз не съм съгласна с тях, но не за това става дума. Зависимостите към различни вещества се лекуват от специалисти психиатри, тия неща не ги решаваме аз, вие или някой депресиран тревоман. Трябва ли да приемем, че лечението на последния е по-важно от лечението на дете с диабет или на жена с безплодие? Трябва ли държавата да отдели от и без това оскъдните средства за финансиране на проекти, програми, центрове, насочени към личности, чиято първа работа след излизането им навън ще е да се надрусат? Докато самозабравилите се майки поставят тези абсурдни искания, хиляди онкоболни гаснат тихо вкъщи или в мизерните болнични стаи, без да получат и половината от грижите, от които се нуждаят. Виновни ли са теза нещо? Избрали ли са тази съдба?

За тези, които са ме изтърпели чак до тези редове ще цитирам още един момент от т. нар. предложение:

"Държавата да се ангажира със създаване на действаща програма за заетост на лекуващите се. Освен това те да се ползват със защита на работното си място, подобно на онкоболните или психичноболните".

Дотук я докарахме! Нека има програми за заетост, но останалото е вече нахалство! Нека си представим една ситуация: Галя и Валя работят една и съща работа, като от резултатите зависи размера на техните заплати. Галя идва често в не дотам адекватно състояние, поради което Валя върши и част от нейната работа. Понеже икономиката е в криза (всъщност цялата държава е, и не от вчера), началството решава да съкрати една от двете. Когато нещата се решават без външен натиск обичайното развитие на събитията би било - Галя отива на трудовата борса, Валя получава увеличение на заплатата и се труди за двама, което всъщност си е правила и досега. Ако разтревожените мамчета постигнат своето, нещата ще са леко променени - Валя ще отиде на борсата, защото НЕ Е наркоманка, Галя ще продължи да блуждае в работно време, а някой друг ще поеме нейната работа. Не съм икономист, но тази история ми се струва неприемлива, дори и да пренебрегнем човешкия елемент. Не трябва ли да пазим именно хората, които могат нещо, не са ли те потенциала на всяка държава, надеждата за оцеляване на обрулената ни нация?

За съжаление това не е всичко. Имах неблагоразумието да надникна в коментарите под статията и там попаднах на ето това:

"(22.10.2009 г. | 14:56ч.) Така, първо тея майки да се научат що е то леки наркотици и що е то опиати и стимуланти. След това, могат да претендират за познания по зависимостите. Друго нещо - зависимостта освен недостатъчна осведоменост е и личен избор! Наркоман, на който му харесва този начин на живот и всичките пари на света, и най-експертните комуни и лечения не могат да го спасят. Факт! По-скоро нека раздават наркотици с рецепта от аптеките, така хората ще разберат, че това е болестно състояние, а не забранения екстаз. И още нещо - марихуаната не води до зависимости, а е входна врата към наркотиците, колкото е и тютюна и алкохола. Трябва повече осведоменост на майките, а не като едно време да лобират за пълна забрана на всякакви наркотици и всякакви количества, като опропастиха бъдещето на хиляди млади хора хванати с 1 цигара с марихуана."

Е това е! Обадиха се и самите "зависими"! При това не как да е, а "компетентно". Бързат да поправят, обяснят, разкритикуват... и разбира се, никога, за нищо на света не пропускат да обяснят какво прекрасно нещо е марихуаната. Тези ли хора ще се лекуват? Те по-скоро ще водят семинар на тема "Тревата ме направи нов човек".

Нека не бъда разбрана погрешно. Хубаво е, че живеем в държава, където може да се изказва мнение свободно. И все пак - изказването от по-горе някак ме смущава. Това е мнението на много хора, на цели среди, на поколения може би. Някои от тези хора са вече възрастни, някои от тях може би правят закони, наредби... Бихте ли искали да зависите от някой, който пък е зависим от дрогата? Няма ли да значи това, че всички ни управлява именно дрогата? Е, натам всъщност отиват нещата.

За тези, чието търпение още не се е изчерпало, ще припомня една стара пословица - подадеш му пръст, а то ти отхапе ръката. Ако ще подавате пръсти на наркоман, по - добре те да са облечени в ръкавица; и пак е нужно внимание.