"Армейска кучка" или дама?

Жени в армията? Това не е новина, естествено. И все пак, въпреки уж приетата вече за нормална длъжност "кадрови войник", явно има още въпросителни около женската част на професията. Не казвам "дамската", защото това не са дами, разбира се. "Кадровачките" едва ли ще ми се обидят. По-скоро другите жени биха се засегнали. Навярно биха развили в кратка или пълна версия темата за правата на жените, за тяхната (всъщност "нашата" пълноценност, защото и аз съм жена) и  дори биха намекнали как в много области жените са по-добри и с повече умения.

Да, съгласна съм. И все пак не приемам точно този вид реализация като нещо нормално за една жена. Нямам предвид изказванията на ген. Симеонов, които за кратко дори влязоха в новините, но не мога и да не се съглася с тях поне донякъде. Разбира се, съществува и друга гледна точка, може да я прочетете тук; ще забележите, че материалът е с доста стара дата, което доказва, че и проблемът не е нов. Подполковничката е миловидна и в униформата изглежда добре, но колко като нея се срещат в армията. С риск да си навлека гнева на доста от образованите и успешни дами, ще си позволя да изкажа в прав текст мнението си за жените, които търсят подобна кариера, а именно - за мен те са просто едни ПОВЛЕКАНИ. И бездруго носят дрехи като торби, и бездруго шляпат из улиците с едра крачка, размахвайки ръце - поне от всичко това да има някаква полза. Може дори мъж да си намерят там, някой, за когото мазната коса, стегната на опашка и потни петна под мишниците не са непростими неща, а нормално състояние.  Впрочем, струва ми се, че генерал Симеонов е в грешка по два пункта:

- мъжете могат да изкарат без да употребяват сапун повече от две седмици; при това без да се намират в танк. Не е нужно дори да са в армията, повечето практикуват този вид лишение в ежедневния си бит, вероятно с цел закаляване на характера. Като страничен ефект постигат и закаляване на обонянието у околните.

- жените винаги твърдят, че не могат без сапун, но част от тях си го пазят "за друг път". Какъв е произходът на този вид пестеливост, за мен е още загадка; във всеки случай явлението приема вече страховити размери, особено осезаеми през летния сезон.

Далеч съм от мисълта да се занимавам с нивото на личната хигиена на българина, особено изследвана по полов признак. Оставям това на  специалистите. Моите притеснения са други.

Преди, когато виждах жена с камуфлажни дрехи и кубинки се питах дали наистина е толкова хубаво точно това работно място - армията, дали социалните придобивки са толкова значителни, че да си струва да приемеш да се показваш пред всички в този вид. Излезе, че просто не съм знаела достатъчно за реда в армията (и слава богу, все пак). Веднъж, след като изказах горните си съмнения пред един познат, той се зае да ме просвети, като ми разказа как стоят нещата всъщност. Предполагам, че това е известно на всички мъже над определена възраст, които са ги научили по неволя, отбивайки редовната си военна служба (впрочем това "отбиване" ми е звучало винаги като "отбиване на номера"). Моят приятел разказа, че приличащите на торби дрехи с камуфлажна шарка и тежките грозни кубинки се наричат "бойна униформа" и са ни повече, ни по-малко работното облекло на войника, т.е. дрехите, които носи изпълнявайки преките си служебни задължения; и като такива би следвало да се носят на работното място, т.е. в съответното поделение или както там се нарича. Иначе казано - войник с камуфлаж, седнал на кафе, е все едно лекар с бялата престилка, чехличките и баджа, окачен на джобчето, настанен в киното да гледа най-новия филм. Признавам, звучеше ми абсурдно. След няколко часа подробни обяснения, все пак стана ясно, че нещата са си точно така. Дори излезе, че освен така обичаното от кадроваците камуфлажно облекло, съществува друг вид униформа - "парадна", която е всъщност представителната дреха на военнослужещия и че на вид тя е съвсем  друго нещо, далеч не лишено от елегантност и стил. Сладката подполковничка е облечена точно така. Съгласно Устава на армията, военнослужещия трябва да ходи по улицата, на кино и изобщо навсякъде цивилен или с парадна униформа. Последната е измислена и ушита така, че да внушава респект и достойнство, защото в такъв момент военнослужещия предствлява армията въобще. Това поне разбрах аз.

Изглежда, обаче, женорята с кубинките още не са го разбрали. Те смятат за нормално да се влачат по улиците, да пият бира по заведенията, дори и в центъра на града и да прибират децата от градината все в този мърляв вид. Ако това е лицето на нашата армия - тежко ни!

Къде са мъжете...

...докато жените шофират? Зададох си този въпрос, когато шестата кола, управлявана от нахъсана мадама профуча покрай мен. Чудно колко неща не забелязва човек докато се движи на колела и колко интересен се оказва живота, ако стъпи за малко на краката си. Не бих и помислила за подобно разсъждение ако не ми се налагаше да разхождам кучетата всеки ден именно в градинката до тази оживена улица.
Дванайсет на обяд. Жега. Почти празен тротоар, оживен само от няколко майки с бебешки колички. Някои движат вяло, други спират, за да махнат мръсен памперс, който после ще захвърлят в градинката, заставяйки ме да се оглеждам на четири, защото всички кучета си умират за тоя род деликатеси. Но не за това ми е думата. Сънливата атмосфера свършва до ръба на тротоара. По улицата се носят редици коли, скоростта е доста над градската, но и за това не ми е думата. Човек свиква с какво ли не, включително и да пресича оживена улица с три любопитни песа. Просто този ден те бяха по-спокойни и това ми даде възможност да се огледам – не дали идва кола, а просто тъй, от любопитство. Червен светофар. Спретната малолитражка се е сгушила между две внушителни лимузини. Крехка девойка със старателно изрисувано личице – несъмнено доказателство за наличието на климатик в колата, оживено разговаря по мобилния. Зад нея – огромно лъскаво ...нещо. Не разбирам много от марки, колите от формула едно ги различавам по надписите, но не за това ми е думата. Нещото е запълнено от яка мамаша около 50-те. Стилен анцуг и шарена бейзболна шапка хармонират със семплия ластик, пристягащ позамазнените коси, чието последно боядисване като нищо датира от последното захлаждане, т.е. месец и нещо назад. Лелята е също заета с увлекателен разговор. До нея - мъж на около 40. Без колан, има доверие на шофьора, браво. Последен на опашката се е подредил чисто нов мерцедес. Цвят – металик, гумите – красота, чистичък и с лети джанти. Блян за кварталните чалгарки. Зад волана се откроява сурово лице – тъмни очила, здраво стиснати устни, къса коса стилно оформена, за да не пречи на bluetooth слушалката. Не повече от половин кило злато на шията, чувство за мярка има, виж ти! На съседната седалка - небрежно захвърлен лаптоп. Даа, докато ние разхождаме кучета, бизнесът работи. Така се става европеец, с много работа и всестранни умения. Зелено. С рев и свирене на гуми колоната се понася напред. Догонва я на скорост някакъв камион, натоварен с не-се-вижда-какво, твърде тежко обаче, ако съдим по приклекналото шаси. Миг преди прахът от непометената улица да ми влезе в очите успявам да погледна нагоре към шофьорското място. Там седи мъж.