Градски легенди за наивници

Не оспорвам възпитателната сила на различните видове предания – устни или  писмени, родени от действителни събития или плод на проблясъка на нечий мозък. И все пак – има един специфичен вид фолклор, развит преди години и упорито поддържан от определени хора, чиято функция е уж да утешава и да дава надежда. Може дори някога това да е ставало. Все пак времената на възникването му са изглеждали така безметежни на своите съвременници, че те са сами са повярвали на измислиците си и доверчиво са съгласували живота си с тях; поне някои.
Сега вече знаем как да различаваме това, което ни внушават от това, което наистина е; поне някои. Няма да коментирам останалите, защото това не е политически анализ. Безумията в политиката, тъй чести по нашите ширини, са само следствие, израз на онази безгрижност, насадена у нас от щастливите ни предшественици, развили се като „здрави и хармонични личности“ през време на соца.  Няма как да бъде другояче. Рано или късно вярата в илюзорни ценности срива  до основи реалността така, както най-лекото поклащане събаря онова, което наричаме „къща“ и което не е нищо друго, освен майсторски наредени едни върху други карти.
„С труд и постоянство всичко се постига.“
Друг път! За постоянство не знам, може би, макар че ако упорстваш в глупостите, резултатът не закъснява. Но тоя труд...какво общо има труда с цялата работа. Да разбираме ли, че ако работиш като за последно, някой ден ще ти се случи нещо хубаво? Не виждам какво, освен ако не се има предвид заплатата и то само в случай, че я смяташ да достатъчна – рядко явление, граничещо с художествената измислица. Забележете при това – казва се „всичко“. Това сигурно корелира с „Трудът е майка на всички блага“ или както там гласеше един лозунг от ония времена. Може и майка да е, знам ли; но със сигурност бащата е нещо по -различно. Ако някой се съмнява в думите ми, нека се сети за 10 свои познати, които са постигнали ако не „всичко“, то поне нещо, което се цени и са го постигнали САМО с труд. Не се приемат за истински примери ухилените пачи от „Космополитън“, биографията на Бил Гейтс, нито живота на Чаплин.
„Най-важното е да си здрав, другото се оправя“
И какво? Още една тухла в мита за „хармонично развитата личност“. Свързани в едно изречение, получаваме нещо като „Щом си здрав, ще бачкаш постоянно и ще постигнеш всичко.“ (Кой вика „Ураааа!“?) Разбира се, няма как да не забележим, че този вид нашенски тоталитарни съвети имат силна прилика с друг вид заблуда– тази, наричана за краткост „американска мечта“. Дали великите агитатори на Партията са взели готовата капиталистическа митология, приспособявайки я за своите нужди или са измислили тези лъжи сами, като доказателство, че човек, на който и режим да служи, не може да избяга от себе си – това за мен е загадка. Не че има значение. Здравето като условие за благополучие,  е неоспорима основа на всякакъв вид митология и фолклор. Но, извинете, как така се оправя другото? Излиза, че само по себе си доброто здравословно състояние води до решаване на проблеми в другите области на живота. Някой да е съгласен?
„Живейте, докато сте млади.“
Мамка му! Нали щяхме да се трудим. Да се има предвид, че призивът се отправя най-често от възрастни хора, главно от женски пол и нерядко е придружен от мъдро поклащане на глава. За съжаление подобен съвет, казан от личност, която прекарва деня в гледане на сапунки („Обади ми се след 15 минути, като свърши филма“),  разговори с приятелки („Ааа, на Невянка и намериха диабет, а пък Софка я оперираха по нова година.“) и други пълни с дълбок смисъл занимания, навежда на друг вид размисли. Още повече, че същите личности не пропускат по няколко пъти на ден да отбележат колко много са направили за семейството и как то и досега се крепи именно на тях.
Какво да се прави? Част от нас са възпитавани така, че тези кухи сентенции са за тях правила на живота; други, макар и да подозират, че нещо не е точно както се очаква, продължават да ги уважават, виждайки в тях щастливия отблясък на детството си. Тези хора са опасните; дори да не живеят по „правилата“, поне ще се опитат да научат на тях децата си, отравяйки и тях със заразата на псевдоценностите. За щастие, има още един вид хора – те знаят, че зад всеки успех стоят премерен риск, правилни познати, информираност и солидна доза късмет. Не си правят илюзии, че щом са здрави като кандидат-космонавти, всичко друго им е супер. Знаят, че щом  „опъват каиша“ на пълно работно време без извънредните, а за награда получават орязване на премиите, защото е криза и защото на шефката се е пуснала бримка, все едно, идилията няма да продължи дълго; и преди да постигнат „всичко“ ще са се сдобили с паническо разстройство, стомашна язва и камъни в бъбреците. Точно в тях е надеждата за промяна. Ще спят, когато им се спи (въпреки поговорката „Залудо работи, залудо не стой“), ще напуснат работа, ако има друг начин да се издържат и ще живеят за момента, независимо колко ги натиска ишиаса или хиперплазията на простатата.
В този ред на мисли, мисля, че е честно да спомена – смятам се за човек от последния тип. Двете мъдрости, които движат живота ми са „От работа се става гърбат, а не богат“ и „По-добре две големи, отколкото едно малко“. Затова – съчувствайте на шефа ми.