Откажете цигарите!

Ооо, да. Отказах ги. Не само аз при това, а цялото семейство. От месеци вече никой не пуши...цигари. Това, разбира се, не означава, че сме спрели да пушим. Просто отношението ни към никотина е вече на друго равнище. Разбирам колко далновидно и икономически обосновано е било това решение, едва когато в скучния следобед прочитам това. Спомням си как при предното увеличение на цените продавачката, от която си купувам тютюневи изделия сподели, че според нейните доставчици растежа няма да спре, докато т.нар. масови цигари не станат десет лева кутията. Приблизително по същото време друга моя позната, работеща в цигарения бранш се оплака, че цената на цигарите се вдига само и единствено за сметка на повишения акциз и към момента себестойността на кутия "Виктори" не надвишава 40 стотинки. Сега, моля, пробвайте да си представите - в кутия цигари, независимо какви, има следните неща:

1) Картон за самата кутия - разбира се, с отпечатани на него надписи и шарении.

2) Лъскавата хартийка отвътре - онази с надписа pull или както там беше.

3) Филтри

4) Цигарена хартия с барутни пръстени

5) Пълнеж на цигарите - би трябвало да се състои от тютюн, но за съжаление нещата не стоят точно така. Впрочем това е съвсем друга тема, няма да я засягам тук, така че приемаме идеалния случай - пълнеж от тютюн.

Забравих да спомена за целофановата обвивка, но и без нея нещата са трагични, така че няма да изпадам в подробности. Изброените съставки струват едиколко си стотинки. Не съм сигурна дали са 40, но така или иначе - далеч под лев. Да не забравяме, че това е само видимата част. Във въпросната цена са калкулирани и нещата, които не виждаме, но без които не може - амортизация на машините, труд на персонала - не само на лелките край същите тия машини, но и на хора, чиито работни места са на съвсем друго място - директори, счетоводители, чудесните, любими на всички служители от отдел "Човешки ресурси", охраната, чистачките...мога да изброявам още, но е уморително. Не е нужно да се простирам в още подробности, защото и така всичко е ясно. Това, което пушачите на фабрични цигари купуват, е един продукт със съмнителен произход, чиято цена НЯМА връзка с неговото качество. Предполагам, че вманиачените в здравето си непушачи ще харесат тази част, но искам да подчертая - тук не става дума за здраве, лоши навици и прочие. Говорим си за пари. По - точно - колко и за какво даваме. И така - преди месеци, някъде около някакво поредно увеличение на цените на цигарите, семейния съвет направи няколко прости сметки, които аз няма да цитирам подробно, а ще оглася само крайния резултат. А именно - излизаше, че парите, които даваме за пушене са сравними с тези, които даваме за храна и далеч повече от тези, които отиват за комуникации - телефони, интернет и т.н. Това се оказваше съвсем неприемливо за нашия бюджет, още повече, че предстоеше да започнем да харчим още повече, така че взехме решение: ще спрем цигарите. Калкулацията на алтернативните начини за приемане на никотин показаха предстоящ спад на разходите с близо 60%. Изглеждаше прекалено хубаво, за да е истина, че човек се решава да вкара малко лукс в живота си точно в момента, когато му се налага да пести пари. Истина е, обаче. Разбрахме го, когато теглихме чертата в края на следващия месец. Понастоящем нещата продължават да вървят гладко - мъжката част на нашето семейство пуши лули, дамската се глези с пури и пуретки с най-различен произход, размер и аромат. Дрехите и косите ни миришат на череши, смокини, кайсии, ванилия - въобще на всякакви приятни неща, различни от вонята, която произвеждат цигарите, напоследък еднаква както за тези от стари култови марки, така и за по - непретенциозните такива; воня, която пропива безнадеждно и почти необратимо цялото лично пространство на излъгалия се да ги пуши. Повечето хора в делничните си разговори я означават като "л...а" и няма как да им се сърдим.

Не е, разбира се, само това. Ако някой си направи труда да провери, ще установи, че най-висок акциз държавата взема именно от цигарите. Налозите на тютюните за лула и на различните видове пури и пурети са чувствително по - ниски. Това за обикновения потребител означава какво? - че той дава парите си за продукт, а не за данък. Плаща за качеството на определено изделие. Изказвам най-дълбоко уважение към данъчната политика на държавата, още повече, че не съм икономист и не зная много по въпроса, но няма как да пропусна да направя своите собствени сметки. А те са малко по-различни.

Есенна скука

Точно днес май се явява първият ден от този сезон. Официално от утре ще е есен. Разбира се, човек не живее според календара, така че докато за някои краят на лятото още предстои, то за други просто зимата вече чука на вратата. Затова бързат. Днес е септември, скоро ще е октомври, после току-виж завалял сняг. И какво ще правим тогава, ако няма лютеница?

Есенните ритуали са в разгара си. Типичната за лятото градска воня на препълнени кофи за боклук и гнили динени кори, изхвърлени от балконите е заменена от замайващ мирис на печени чушки. Замайващ наистина, защото е толкова силен и така повсеместен, че от него просто няма спасение, при това гъстия дим, който обикновено го придружава влиза в носа и очите и те кара умилено да подсмърчаш. Но не от носталгия. Денем и нощем продължава това отговорно занимание - печене на чушки. Денем и нощем българския народ се труди върху прехраната си, почти изоставяйки другите занятия, с които иначе уплътнява края на лятото и последните дни на отпуската. Няма време за почивка. Ще се почива зимата. До печката, захапал филия с лютеница. Трескавата дейност е започнала още в края на август, но точно, именно сега е достигнала размера на национална истерия. По улиците белокоси жени бодро подтичват, носейки онези електроуреди, които се състоят от нагревател, тенекиено кожухче и голямо количество керамика, чудото на българската инженерна мисъл - чушкопек. Тежка машина, разновидности - единичен и троен. Тройния позволява и печене на патладжан. Впрочем темата за чушкопека е нещо съвсем отделно, той има своето място в миналото и бъдещето на нацията наред с такива значими предмети като печка "Елва", хладилник "Мраз" и телевизор "Велико търново", белязали цели епохи с копнежа по тях, придобиването им след ред премеждия и отричането им за сметка на модерната китайска продукция. Не за това ми е думата, обаче. Говорим си за чушките. Присъствието им се натрапва на всички сетива, напомняйки осезателно за предстоящата зима. Разбира се, след лиричното отклонение за чушкопека, веднага ни се налага да се върнем към грубата реалност, почти спъвайки се в газова бутилка, сложена насред пътеката. До нея, върху крехката тревичка, поникнала след дъжда от миналата седмица, се мъдри ламаринен лист, поставен върху няколко камъка. О, чудо! Другата проява на българския гений, роден от желанието за оцеляване ("дадох толкова пари за ремонт, няма сега да си умириша къщата!") и надхитряване - на Енергото, комшиите и т.н. - печене на чушки с горелка! Спрете тока на българина, оставете го на улицата ако искате. Докато в квартала е останала поне една горелка, той ще има своята лютеница. Къде спи пожарната, впрочем! Но това също е друга тема.

Къде са мъжете...

...докато жените шофират? Зададох си този въпрос, когато шестата кола, управлявана от нахъсана мадама профуча покрай мен. Чудно колко неща не забелязва човек докато се движи на колела и колко интересен се оказва живота, ако стъпи за малко на краката си. Не бих и помислила за подобно разсъждение ако не ми се налагаше да разхождам кучетата всеки ден именно в градинката до тази оживена улица.
Дванайсет на обяд. Жега. Почти празен тротоар, оживен само от няколко майки с бебешки колички. Някои движат вяло, други спират, за да махнат мръсен памперс, който после ще захвърлят в градинката, заставяйки ме да се оглеждам на четири, защото всички кучета си умират за тоя род деликатеси. Но не за това ми е думата. Сънливата атмосфера свършва до ръба на тротоара. По улицата се носят редици коли, скоростта е доста над градската, но и за това не ми е думата. Човек свиква с какво ли не, включително и да пресича оживена улица с три любопитни песа. Просто този ден те бяха по-спокойни и това ми даде възможност да се огледам – не дали идва кола, а просто тъй, от любопитство. Червен светофар. Спретната малолитражка се е сгушила между две внушителни лимузини. Крехка девойка със старателно изрисувано личице – несъмнено доказателство за наличието на климатик в колата, оживено разговаря по мобилния. Зад нея – огромно лъскаво ...нещо. Не разбирам много от марки, колите от формула едно ги различавам по надписите, но не за това ми е думата. Нещото е запълнено от яка мамаша около 50-те. Стилен анцуг и шарена бейзболна шапка хармонират със семплия ластик, пристягащ позамазнените коси, чието последно боядисване като нищо датира от последното захлаждане, т.е. месец и нещо назад. Лелята е също заета с увлекателен разговор. До нея - мъж на около 40. Без колан, има доверие на шофьора, браво. Последен на опашката се е подредил чисто нов мерцедес. Цвят – металик, гумите – красота, чистичък и с лети джанти. Блян за кварталните чалгарки. Зад волана се откроява сурово лице – тъмни очила, здраво стиснати устни, къса коса стилно оформена, за да не пречи на bluetooth слушалката. Не повече от половин кило злато на шията, чувство за мярка има, виж ти! На съседната седалка - небрежно захвърлен лаптоп. Даа, докато ние разхождаме кучета, бизнесът работи. Така се става европеец, с много работа и всестранни умения. Зелено. С рев и свирене на гуми колоната се понася напред. Догонва я на скорост някакъв камион, натоварен с не-се-вижда-какво, твърде тежко обаче, ако съдим по приклекналото шаси. Миг преди прахът от непометената улица да ми влезе в очите успявам да погледна нагоре към шофьорското място. Там седи мъж.